"С наказания се постига доста, но с поощрение - много повече." Гьоте
Крайно време е да надмогнем парадигмата на коригирането и наказанията и да потърсим нещо, което ще изпълни с радост и хармония работата с деца. Наказанията предполагат, че детето не би учило, не би направило усилие, ако не го принудим за това; че то няма потенциала да се напряга и да се стреми към развитие, затова на нас се пада ролята да го насилим. Поощряването предполага, че детето вече прави усилие, и то толкова голямо, че се чувства на края на силите си. Тогава нашата роля става да го уверим, че ще успее, че има в себе си потенциала да се справи.
"Девет десети от образованието се състои от окуражаване." Анатол Франс
Окуражаването подкрепя вътрешното усещане на детето за високата му стойност. То не го принуждава да я доказва поради демонстриране на недоверие в него. То не провокира в него ярост от липсата на разбиране и оценяване. То не го озверява срещу света, чието одобрение му внушава, че не заслужава. То не налива олио в огъня на собствените му опасения, че може да се окаже глупаво, неспособно и поради това - нежелано. Огромна е силата на съчувствието. В момент, в който детето е положило усилия и не е постигнало успех в ученето, най-голямата пречка за растежа му е появилото се в самото него съмнение в собствените му способности и сили. То е ново на света, то не познава себе си, нито границите си. То се нуждае от напътствие, от някой, който е запознат с тези параметри и който да го успокои, увери – не, ти имаш сили, способен си. Нещо повече - от това не зависи ничие одобрение – ти имаш място на света, животът ти не е застрашен. Посланието, което детето получава от такъв тип приемане е, че дори да не успее в този конкретен момент, то независимо от всичко притежава необходимото и така или иначе ще се справи. Именно затова е прието - независимо дали в момента демонстрира успех или не. В момент, в който едно дете не успява, то има нужда не от наказание, а от съчувствие.
"Децата се нуждаят много повече от подкрепа и съчувствие, отколкото от правила и указания." Ани Съливън
Ако само знаехме какво значи това! Споделената болка не е вече болка. Основното въздействие на съчувствието е, че премахва чувството за изолация. Детето се чувства отново свързано с някой. То не е лошо. То не е недостойно за компания. Принадлежността му към света на можещите и знаещите не е отменена. Това е всичко, което му трябва. Изолацията е най-големият ужас, който младата душа може да преживее. И то е именно заради дълбокия й стремеж към растеж, към приобщаване към тези, които могат и знаят. Тайният й, най-голям страх е, че може би няма да успее да стане голяма като можещите и знаещите. Че всъщност няма да се научи и ще остане встрани от това, към което се стреми. Именно този страх потвърждават наказанията, дамгосването чрез ниски оценки, лепването на клеймото „неуспял”. Детето се уплашва, че няма да може. Образователната система потвърждава този страх, като му лепва клеймото „лош ученик”. Родителите вкъщи изпадат в паника, че детето им е „лош ученик”. Целият свят му потвърждава, че страхът му е основателен. Това е началото на края. Детето наистина приема, че всъщност не може. От друга страна, кой родител не се е удивявал от факта, колко много реални страдания и страхове на детето се прекратяват от една мълчалива прегръдка на родителя? Дори физическата болка изчезва от целувката на майката. Именно толкова е важно за детето чувството за приемане, за свързаност, за неотменяема принадлежност към света на големите - знаещите и можещите.
"Способността на човек да учи зависи от това, дали в дадения момент се чувства способен да се справи със задачата. Когато се чувстваме силни и компетентни, ние се нахвърляме на трудни задачи. Трудността не ни отчайва, защото си казваме: „Рано или късно ще намеря решението”. В други моменти единственото, което ни идва наум, е: „Никога няма да успея, прекалено ми е трудно, никога не съм бил добър в тези неща, защо трябва да го правя” и т.н. Част от преподавателското изкуство е способността да усетиш в кое от тези настроения се намират учащите се." Джон Холт
Gaya
"Девет десети от образованието се състои от окуражаване." Анатол Франс
Окуражаването подкрепя вътрешното усещане на детето за високата му стойност. То не го принуждава да я доказва поради демонстриране на недоверие в него. То не провокира в него ярост от липсата на разбиране и оценяване. То не го озверява срещу света, чието одобрение му внушава, че не заслужава. То не налива олио в огъня на собствените му опасения, че може да се окаже глупаво, неспособно и поради това - нежелано. Огромна е силата на съчувствието. В момент, в който детето е положило усилия и не е постигнало успех в ученето, най-голямата пречка за растежа му е появилото се в самото него съмнение в собствените му способности и сили. То е ново на света, то не познава себе си, нито границите си. То се нуждае от напътствие, от някой, който е запознат с тези параметри и който да го успокои, увери – не, ти имаш сили, способен си. Нещо повече - от това не зависи ничие одобрение – ти имаш място на света, животът ти не е застрашен. Посланието, което детето получава от такъв тип приемане е, че дори да не успее в този конкретен момент, то независимо от всичко притежава необходимото и така или иначе ще се справи. Именно затова е прието - независимо дали в момента демонстрира успех или не. В момент, в който едно дете не успява, то има нужда не от наказание, а от съчувствие.
"Децата се нуждаят много повече от подкрепа и съчувствие, отколкото от правила и указания." Ани Съливън
Ако само знаехме какво значи това! Споделената болка не е вече болка. Основното въздействие на съчувствието е, че премахва чувството за изолация. Детето се чувства отново свързано с някой. То не е лошо. То не е недостойно за компания. Принадлежността му към света на можещите и знаещите не е отменена. Това е всичко, което му трябва. Изолацията е най-големият ужас, който младата душа може да преживее. И то е именно заради дълбокия й стремеж към растеж, към приобщаване към тези, които могат и знаят. Тайният й, най-голям страх е, че може би няма да успее да стане голяма като можещите и знаещите. Че всъщност няма да се научи и ще остане встрани от това, към което се стреми. Именно този страх потвърждават наказанията, дамгосването чрез ниски оценки, лепването на клеймото „неуспял”. Детето се уплашва, че няма да може. Образователната система потвърждава този страх, като му лепва клеймото „лош ученик”. Родителите вкъщи изпадат в паника, че детето им е „лош ученик”. Целият свят му потвърждава, че страхът му е основателен. Това е началото на края. Детето наистина приема, че всъщност не може. От друга страна, кой родител не се е удивявал от факта, колко много реални страдания и страхове на детето се прекратяват от една мълчалива прегръдка на родителя? Дори физическата болка изчезва от целувката на майката. Именно толкова е важно за детето чувството за приемане, за свързаност, за неотменяема принадлежност към света на големите - знаещите и можещите.
"Способността на човек да учи зависи от това, дали в дадения момент се чувства способен да се справи със задачата. Когато се чувстваме силни и компетентни, ние се нахвърляме на трудни задачи. Трудността не ни отчайва, защото си казваме: „Рано или късно ще намеря решението”. В други моменти единственото, което ни идва наум, е: „Никога няма да успея, прекалено ми е трудно, никога не съм бил добър в тези неща, защо трябва да го правя” и т.н. Част от преподавателското изкуство е способността да усетиш в кое от тези настроения се намират учащите се." Джон Холт
Gaya