Тези, които говорят, че без училище няма социализация, твърдят, че тя не може да се осъществи чрез семейството. За тях семейството е асоциален агент; то априори е сила, която изолира детето от общността.
Но ако училището наистина учи хората да се свържат с общността, защо семействата, обучени именно от него, да не са достатъчно свързани с нея?! Може би този страх се диктува от неосъзнатото усещане, че връзката между хората има способността да ги отграничава. Тя обаче ги отграничава но не от общността, а от масите, които сме свикнали да възприемаме като „общност.”
Училището не е начин за изграждане на връзки с хората; то е начин за създаване на „масови организации на атомизирани и изолирани индивиди”– нещо, за което пише Аренд във връзка с тоталитаризма. То обучава децата не да са свързани помежду си, а всеки поотделно да е зависим от една лидерска фигура в лицето на учителя. То ги учи не да си помагат и да се грижат едно за друго, а да се конкурират и дискриминират загубилите състезанието да се харесат на лидерската фигура. Оттам и характера на школуваното общество, което се характеризира с маси от индивиди, които се чувстват самотни и изолирани в масата и се конкурират за блага, отпускани „отгоре”. Не е случайно, че в училище се поставя ударение върху „самостоятелната” работа. От учениците се изисква да работят в изолация на чиновете си, въпреки че непосредствено до тях седи жив човек, дори другар! Щом обаче въпросът опре до учене (или работа), другарите бързо се превръщат в част от тълпата - подвеждащо наречена „колектив”. В училище съвместната работа с този „колектив” се наказва и се нарича, както казва Кен Робинсън, „преписване.”
Държавата, изградена по модела на школото (хронологически е обратното), отдавна се опитва неуспешно да се подвизава освен на фронта на образованието, и на фронта на родителството, полагайки „грижи” за някои свои членове. Тя обаче също така отдавна е доказала какъв родител е. Домовете за сираци и деца и възрастни с увреждания са само временни спирки по пътя към смъртта, както пише Яна Бюрер Тавание („Бунища за изоставени хора” и „Малки гари към смъртта”). Както пише Джон Гатоу, за общността и семейството умствено изостаналия човек и сирачето имат име и носят характер, те са личности; за държавата те са анонимни, никому непознати, невидими за обществото бройки.
Детето усвоява модела на връзката на индивида с общността единствено в семейство. То се учи от начина, по който родителите му са се вписали в нея. То започва да изгражда връзката си с другите като започва първо от връзката с майка си, която му демонстрира как се полагат грижи, грижейки се за него. Така тя му осигурява възможност да изпита доверие в другите и да го приеме за изходна точка в отношенията си към тях, което и първата предпоставка за съществуването на общност. После то включва в кръга си баща си, братята и сестрите и така нататък – всеки със специфичната му роля. Членовете на семейството са свързани един с други, полагайки грижи и споделяйки живота си; те са свързани по същия начин и с общността. Семейството е единственият социализиращ агент, който може да съществува; училището, контролирано от държавата, е истинският виновник за разрушаването както на семейството, така и общността. В желанието си да посредничи в отношенията между хората, изземвайки специфичния семеен избор и унифицирайки ги съобразно един и същ „обществен” модел, отговарящ на изискванията на съответните агенти на държавата, училището разрушава всички връзки. Там, където няма нищо лично и уникално, не може да има и нищо общо и единно. Има само подобие на общност, състояща се от произволно скупчени индивиди, търсещи изгубеният от детството си идол (в лицето на учителя), на когото да се доверят за преценката за всичко и от когото най-после да получат шестица.
Но ако училището наистина учи хората да се свържат с общността, защо семействата, обучени именно от него, да не са достатъчно свързани с нея?! Може би този страх се диктува от неосъзнатото усещане, че връзката между хората има способността да ги отграничава. Тя обаче ги отграничава но не от общността, а от масите, които сме свикнали да възприемаме като „общност.”
Училището не е начин за изграждане на връзки с хората; то е начин за създаване на „масови организации на атомизирани и изолирани индивиди”– нещо, за което пише Аренд във връзка с тоталитаризма. То обучава децата не да са свързани помежду си, а всеки поотделно да е зависим от една лидерска фигура в лицето на учителя. То ги учи не да си помагат и да се грижат едно за друго, а да се конкурират и дискриминират загубилите състезанието да се харесат на лидерската фигура. Оттам и характера на школуваното общество, което се характеризира с маси от индивиди, които се чувстват самотни и изолирани в масата и се конкурират за блага, отпускани „отгоре”. Не е случайно, че в училище се поставя ударение върху „самостоятелната” работа. От учениците се изисква да работят в изолация на чиновете си, въпреки че непосредствено до тях седи жив човек, дори другар! Щом обаче въпросът опре до учене (или работа), другарите бързо се превръщат в част от тълпата - подвеждащо наречена „колектив”. В училище съвместната работа с този „колектив” се наказва и се нарича, както казва Кен Робинсън, „преписване.”
Държавата, изградена по модела на школото (хронологически е обратното), отдавна се опитва неуспешно да се подвизава освен на фронта на образованието, и на фронта на родителството, полагайки „грижи” за някои свои членове. Тя обаче също така отдавна е доказала какъв родител е. Домовете за сираци и деца и възрастни с увреждания са само временни спирки по пътя към смъртта, както пише Яна Бюрер Тавание („Бунища за изоставени хора” и „Малки гари към смъртта”). Както пише Джон Гатоу, за общността и семейството умствено изостаналия човек и сирачето имат име и носят характер, те са личности; за държавата те са анонимни, никому непознати, невидими за обществото бройки.
Детето усвоява модела на връзката на индивида с общността единствено в семейство. То се учи от начина, по който родителите му са се вписали в нея. То започва да изгражда връзката си с другите като започва първо от връзката с майка си, която му демонстрира как се полагат грижи, грижейки се за него. Така тя му осигурява възможност да изпита доверие в другите и да го приеме за изходна точка в отношенията си към тях, което и първата предпоставка за съществуването на общност. После то включва в кръга си баща си, братята и сестрите и така нататък – всеки със специфичната му роля. Членовете на семейството са свързани един с други, полагайки грижи и споделяйки живота си; те са свързани по същия начин и с общността. Семейството е единственият социализиращ агент, който може да съществува; училището, контролирано от държавата, е истинският виновник за разрушаването както на семейството, така и общността. В желанието си да посредничи в отношенията между хората, изземвайки специфичния семеен избор и унифицирайки ги съобразно един и същ „обществен” модел, отговарящ на изискванията на съответните агенти на държавата, училището разрушава всички връзки. Там, където няма нищо лично и уникално, не може да има и нищо общо и единно. Има само подобие на общност, състояща се от произволно скупчени индивиди, търсещи изгубеният от детството си идол (в лицето на учителя), на когото да се доверят за преценката за всичко и от когото най-после да получат шестица.